2029г.

    Писателят стоеше пред празния екран. От улицата през затворените прозорци нахлуваше светът. Чуваха се сирените на полицейски коли и сирени на линейки. От години установи различия в тоналността на двата типа сирени и сега, без да поглежда, можеше да отгатне дали минаваше линейка, или патрулка. Почувства се особено угнетен, когато дойдоха и отнесоха колата му. Да, не я беше карал от пет години и все пак, ръждясващите останки от нея, отпред на паркинга, напомняха за миналото на свободното движение, и даваха надежда за бъдеще. Но Държавният щаб беше прав. Това беше единственият начин. При липсата на ресурси, неизползваните автомобили бяха необходими за благото на обществото.

   Той не беше против Мерките, когато ги въведоха. Вярваше, че са единственото правилно решение тогава. Не разбираше онези, които се противяха. Струваше му се невероятно, че има толкова безмозъчни същества, които не разбират, че болестта може да покоси и тях и че карантината, самоизолацията, затварянето на държавни граници, блокирането на градове, на квартали, на блокове, спазването на Мерките са единственият начин за борба, единственият начин бързо да се справим с пандемията и бързо да се върнем към нормалния начин на живот. Бързо, бързо, бързо… Единственият начин. Нормален начин на живот! Днес всичко това беше далечен отглас в обърканата му памет. Кое беше истина, кое не? Кога го излъгаха, кога не? Кога не направи нищо? Кога спря да вярва? На кого спря да вярва?

   Над тишината, прекъсвана от сирени на специализирани автомобили, се изви гласът от уредбата на Гражданска защита. Беше кръгъл час през деня. „Благодарим Ни сънародници! Ние спасяваме България! Така както Ботев и Левски, нашите възрожденци, героите от войните са спасявали честта на Родината, така днес и всеки един от Нас е герой! Ние удържаме на тази агресия срещу свободата ни! Благодарение на соможертвата, която всеки един от Нас прави всеки ден, вече 8 години удържаме заразата! Ние сме героите днес! Следва статистика за успехите срещу разпространението на вируса, благодарение на взетите мерки:…“

   Спомняше си как и той, като представител на Университета взе участие в онзи онлайн форум, на който се взе решение да се замени реториката на страх, която се използваше в началото от Държавния щаб и да се замени с реторика на позитивния резултат. Тогава замениха статистиката на жертвите и възникващите проблеми, със статистика за излекувани, добри примери на гражданите, спазващи Мерките и „добри“ новини от успехите в борбата с вируса. Други новини нямаше. Кой се интересуваше от другите новини? Това беше единственият начин! В началото имаше ефект. Намаляха самоубийствата, намали се тревожността, върна се надеждата, движението. Движението му липсваше. Всякакво движение. Той също се движеше в началото заедно с останалите…  Но това пък доведе до нужда от „затягане“ на мерките, използване на армията… Да, армията. „Млади момчета, обучени да спасяват Родината от бедствия и да помагат на хората“, казаха тогава. Това беше единственият начин! ...

   В далечината, от нешумоизолираните панели на блока се чуваше телевизорът на оглушаващата комшийка от съседния вход. Нямаше как да се свърже с нея. Нямаше как да отиде до нейния вход и да и каже да намали звука на проклетията... Пробва да тропа по панелите, но тя оглушаваше… Всеки месец слушаше на по-висок звук!

   Жизнерадостният глас на „момичето“ от екрана се открои и в неговото съзнание. Знаеше как изглежда „Тя“ и без да я вижда... Младо, ентусиазирано лице, излъчващо „професионализъм“, с подбрани черти и мимики, възприети като „типично български“. Компютърно генериран резултат на дългогодишно изследване на студенти от неговия факултет. Събирателен образ, който публиката беше обречена да хареса. „Тя“ беше публиката.

   „…ето и списък на промените в законите, които всеки един от Нас трябва да знае и спазва. Държавният щаб одобри предложените от Нас в социалните мрежи промени в „Закона за оцеляване на нацията и решаване на демографската криза“. Припомняме, законът бе предложен от Нас в интернет и приет във връзка с високата смъртност в следствие на пандемията. В отсъствието на физически партньор, желаещите да станат майки българки, ще могат да се възползват от услугите на Държавния ин витро фонд. Ин витро процедурите ще се осъществяват по домовете на желаещите жени, като отпадат и всякакви възрастови ограничения. Въвежда се и дълго обсъжданата от Нас в интернет задължителна ин витро бременност на определени групи жени във фертилна възраст. С обществен консенсус  приехме, че оцеляването на нацията е приоритет на всеки един от Нас. Срокът на избор на конкретна възраст за задължителна ин витро бременност ще бъде 5 години, но не по-късно от навършване на 30 години… Промени и в „Закона за взимане на решения чрез обществен консенсус“…

   В края на деня той стана от компютъра. Как изминаха 9 часа! Зае се с рутинните си задължения. Трябваше да извади боклука на масичката пред вратата си. Там сигурно го чакаше доставката на храна от обяд. Машинално заизпълнява инкорпорираните в съзнанието му дейности от дете – душ, миене на зъби, пижама, лягане и опити да заспи. Те обикновено завършваха с взимане на препоръчаните от щаба медикаменти за „спокоен и здравословен сън“…

   На екрана на компютъра, докато автоматичният таймер го изключи, се виждаше написаното от него през деня:

   „Как стигнахме до тук?“

   Фрагмент, 11.04.2020г. Мишо Гръблев